Да не говорим за Ирландия

Бисер Манолов

През последната седмица имиджът на Ангела Меркел, най-вече във финансовите среди, се сгромоляса безвъзвратно. „Емоционалните“ й идеи в посока „да накажем виновниците“ и „като са поемали риск, сега да плащат“, визирайки банките, може би са изключително атрактивни за електората по време на избори, но в не по-малка степен са опасни в сложната глобална финансово-икономическа среда. Смущението идва от факта, че германският канцлер визира най-вече банките притежатели на държавен дълг, емитиран от някои т. нар. рискови държави. Не знам дали „госпожата“ осъзнава до каква спирала на ужаса може да докара самите правителства реализирането на толкова „ценни идеи“. Личното ми мнение е, че революционни решения за промяна на надзорната рамка в условия на финансова криза не трябва да се прилагат. Да обвиняваш банките за инстинкта им да правят печалби е все едно на обвиняваш лъва, че убива, за да се нахрани. А може би тя е открила вълшебната рецепта за лъва вегетарианец? В теорията за управление на финансовия риск, инвестицията в държавен дълг по дефиниция е най-безрисковата. Безконтролните и изключително непрофесионални изказвания на политиците в посока промяната на модела за оценка на държавния дълг водят единствено и само до едно – рязко отдръпване на инвеститорите от този вид активи. Като пазарна реакция само ще упомена, че средната цена на държавния дълг на страните, спадащи към еврозората, през изминалата седмица достигна исторически най-високи нива. Вече не е новина, че държавните дългове на Гърция, Португалия и Ирландия се обезценяват със скоростта на влакче на ужасите. Дебело трябва да подчертая, че сред пазарните участници напрежението идва не от финансовото състояние на дадена държава, защото това не е новина от последните часове, а от безбройните коментари от различни политици при липсата на каквато и да е координация между тях. Ситуацията е изпълнена с абсурди. От една страна, позакъсалите държави обвиняват пазарните участници, че са склонни да финансират съответните правителства на неадекватно високи лихвени проценти, а от друга, точно тяхното поведение в медийното пространство е една от причините за тези лихвени нива. През 2011 г. само Испания ще търси финансиране от пазарите за близо 200 милиарда евро. Гърция е на изкуствено дишане с пари на Европа и МВФ. С Ирландия парадоксът произтича от това, че „наложената“ помощ провокира масови разпродажби въпреки предварителните твърдения, че точно такова решение ще поохлади пазарните страсти. През следващата година европейските банки ще бъдат подложени на нов стрес-тест. През 2010 г. това упражнение от страна на надзорните органи бе с цел да се диагностицира капиталовата адекватност за поемане на лошите кредити от страна на кредитните институции. Новият стрес-тест ще бъде в посока определяне на тяхната ликвидност. Шумното оповестяване на толкова специализирана информация е не само ненужно, но и вредно. Какво ще стане с дадена банка, ако се окаже, че тя не покрива критериите за ликвидност? Публичността на такъв вид информация обаче ще я направи още по-неликвидна, поради очевадни причини – всички ще си изтеглят средствата от нея. Точно това става в момента и с ирландските банки, които притежават над 50%  от ирландския държавен дълг. Те вече бяха поставени на колене в следствие на катастрофалното състояние на ипотечните им портфейли. Обезценката на ирландския държавен дълг ще стовари нов парен чук върху финансовите им отчети. Има една хубава българска поговорка, че огън, който гори, не се закача. Ако се замисли човек, само допреди месец Ирландия далеч не бе толкова популярен медиен субект, до момента, в който не влезе в устата на политиците. Имам някакво чувство, че ако следващата седмица бъде обявена за „седмица за неговорене по отношение на Ирландия“ финансовите пазари значително ще се успокоят. Е, разбира се, че тази мечта ще трябва да я класирам в графа „несбъднати“.

Реклама

Блянове за инфлация

Бисер Манолов

Спекулациите по темата „валутни войни“ все повече изместват общественото внимание от изключително същественото. Колкото и странно да звучи, има „нещо“, което обединява интереса на политици, бизнесмени и централни банкери. Официално обаче, това общо желание никога няма да бъде изказано публично под каквато и да е форма. Питате се кое е това „нещо“? Става въпрос за инфлацията. Сама по себе си тя винаги е била свързвана с негативни чувства. Защо точно в този момент инфлацията е толкова желана, най-вече от страна на САЩ? Като за начало нека да споменем факта, че при наличието на инфлационен процес естествената реакция на средния американец е инвестиция в недвижими имоти. Това автоматически ще провокира процес на повишаване цените на имотите, който от своя страна ще пооправи до голяма степен качеството на ипотечните портфейли на финансовите институции. От друга страна, компаниите, които се занимават с производство, ще почувстват най-съществено съживяване в бизнеса си, защото всеизвестен принцип в икономиката е, че инфлацията е икономически рай за производителя. Разбира се, че американското правителство също така ще си възвърне доброто настроение, защото под някаква форма това ще обезцени „хималайските“ дългове, натрупани в периода на спасяването на финансовата система. Няма да издребняваме да говорим за номинален и реален ръст на брутния продукт, защото политиците трябва да бъдат също щастливи, нали така? Абсурдно ще бъде, ако официално бъде обявена американската политика за стимулиране на инфлацията. Пардон! Между другото изключително интересен е примерът с Хонконг. Местната валута е вързана към американския долар. Тази система успешно функционира вече 27 г. За тази година очакванията на МВФ са, че брутният продукт на страната ще отбележи ръст от 6.75%, което прави Хонконг една от най-бързо развиващите се икономики в света за 2010 г. Вносът на монетарна политика от САЩ поддържаше негативни лихвени проценти (това означава, че лихвите по депозитите на годишна база са по-ниски от инфлацията), което миксирано с невероятната експанзия от страна на китайски богаташи запази възходящата тенденция при цените на недвижимите имоти в островната държава. Като своеобразен връх на цените на недвижимата собственост се считаше 1997 г. Да, но в момента цените са с 10% по-високи от тогавашните нива. Много специалисти предричат пръсване на балона на недвижимите имоти в Хонконг, но местните надзорни органи са повече от спокойни. Глобалната инфлация тропа по вратата. Централната американска банка твърде вероятно ще предприеме политика по „затягане“ на лихвите през втората половина на 2011 г. Точно това ще охлади и ипотечния пазар в Хонконг, който има статут на независима икономическа територия със собствена валута. Тя има доста сложна процедура при закупуване на имоти от чужденци. Одобряването на апликанта е далеч от спазването на чисто пазарните принципи на търсене и предлагане. Управниците на острова взеха решение от 2014 г. на пазара да бъдат предложени малки и средни апартаменти от държавния фонд, което, разбира се, ще доведе до допълнително охлаждане на ипотечния пазар. Горните примери давам единствено, за да акцентирам върху факта, че решенията на управляващите трябва да бъдат не след, а преди движението на инфлацията, в която и да е посока. В момента даже американското правителство констатира, че липсата й е също толкова лоша за икономиката, както и нейният необуздан танц. Трилионите заспали по банковите сметки долари на големите корпорации, поради сложната икономическа ситуация, могат да бъдат събудени единствено чрез пазарни механизми. Имам усещането, че през 2011 г. ще станем свидетели точно на този процес – на завръщащата се инфлация. Нека да бъдем подготвени!

Как Келтския тигър се превърна в птицата додо

Бисер Манолов

Спомням си, че само допреди няколко години ирландският икономически модел бе изключително бленуван като пример за подражание от много родни държавници. Разбира се, този блян не беше лишен от основание, тъй като в периода 1995-2007 г. Ирландия се превърна от една от най-бедните европейски държави в бурно развиваща се икономически държава, спечелила си прозвището Келтския тигър. От 1995 до 2001 г. средният темп на нарастване на брутния й вътрешен продукт се движеше между 6%-11%. В периода 2001-2007 г. икономическият й ръст варираше около 5 на сто. Наистина, изключително впечатляващи резултати. До началото на 90-те години на миналия век най-голямата мечта на средния ирландец бе да напусне държавата. В началото на процеса на бурното икономическо развитие тази тенденция рязко промени посоката си, за да достигнем 2007 г., когато официалната статистика по труда отчете: 10% от работещите в икономиката са емигранти.
Кое превърна Келтския тигър в птицата додо? Това успешно сравнение принадлежи на историка Ричард Алдос. Да припомня само, че птицата додо е предшественик на гълъба, изчезнала през ХVII век поради огромните си размери и трудната си подвижност, превръщащи я в лесна плячка за хищниците (разбирайте най-вече хората). В периода 1995-2000 г. ирландското правителство поддържаше изключително нисък размер на данъците, което увеличи лавинообразно размера на директните чуждестранни инвестиции. В това, разбира се, няма нищо лошо, но се стигна до пълна зависимост от тези средства, вследствие на което 93% от експорта на ирландската икономика е в ръцете на чуждестранни компании. Специалистите отчитат, че една от основните грешки, допуснати в периода на бурен икономически растеж, е, че банковите кредити отиват основно в инфраструктурни проекти, контролирани от държавата. Огромен ресурс се насочва и в посока образование. Въпросът е дали това е правилно? Отговорът, разбира се, е повече от ясен, но не и какви средства може да си позволи да инвестира държавата в областта на науката, без това да ерозира държавните финанси. Нереалната амбиция, както се оказа впоследствие, Ирландия да се превърне в абсолютна номер едно хайтек дестинация на Европа, ще коства спокойния сън на едно цяло поколение. И сега, забележете, коя е една от основните причини Ирландия да бъде атакувана толкова мощно от външни капитали. Наред с ниските данъци и квалифицираната работна ръка това е видимият спад на държавния дълг спрямо брутния продукт. През 1989 г. държавният дълг е бил близо 90% от брутния продукт, като към 2000 г. нивото му спада до малко над 30%. Оказва се, че точно държавната задлъжнялост на малките държави е един от критично важните показатели, които съблюдават големите инвеститори. Точно диспропорциите в държавния дълг са в основата на танца на „умиращия келтски тигър“ в момента. През изминалата седмица Ирландия отбеляза рекордни нива на обезценка на държавния си дълг. Инвеститорите не са склонни да финансират ирландското правителство за 10 години на нива под 8,8% на годишна база.
Разтърсилата се банкова система, поради срутването на пазара на недвижими имоти и с оглед предотвратяването на тоталния финансов колапс, принуди правителството да приеме процедурата по създаването на специализирана държавна агенция, която да абсорбира токсичните активи от банките.
Тази агенция бе създадена с намерението да бъде емитиран държавен дълг в размер на 95 милиарда евро. Разбира се, че бюджетният дефицит се „отвори“ до космически висоти. Прогнозите са, че през 2010 г. той ще достигне 30% от брутния вътрешен продукт на страната. Европа подскочи като ужилена по този повод и тя твърдо настоява Ирландия да се обърне за помощ към европейския фонд за стабилност. Другата опция е директен заем от МВФ. Към настоящия момент обаче ирландското правителство показва типичната за тази нация черта – упоритост.
В петък на няколко пъти министерството на финансите анонсира, че към настоящия момент никаква финансова помощ не е необходима. Може би и на птицата додо й се е струвало, че стоварващата се тояга върху главата й е ръка, която иска да я погали.
Европа е на ръба на истерията по отношение на Ирландия, защото всички разбират, че ако страната изпадне в ликвидни затруднения по отношение обслужването на държавния си дълг, филмът на ужасите ще има и трета серия с работно заглавие „Португалия“.

Банките отвръщат на удара

Бисер Манолов

---

Идеята на европейските политици да наложат нови данъци върху операциите на финансовите институции с цел набиране на средства за създаване на бъдещи буфери срещу кризи изглежда все по-абсурдна. Въпреки че повечето страни в ЕС натовариха вече банковите си системи с нов данъчен товар, на ниво европейска регулация обсъждането тепърва предстои. Не за първи път пиша, че към настоящия момент всякакво повишаване на данъците е повече от неадекватно с оглед крехкото възстановяване на европейското стопанство. Самите аргументи на законотворците са лишени от каквато и да е бизнес логика. Какво имам предвид? Основният аргумент за новите данъчни тежести е, че това са мерки за ограничаване поемането на твърде много риск от страна на банките и техните клиенти. Нещо повече, предложението е да се облагат с допълнителни такси всички валутни операции, покупко-продажбата на акции, сделките с деривативи и други от подобно естество. Дотук добре, но се подхожда твърде механично към всички крайни клиенти. Прави се допускането, че всички  те са единствено спекуланти.
Няма разделение на клиентите на инвеститори,  застрахователи срещу финансов риск и чак тогава спекуланти.  Към втората група спадат и точно тези клиенти, които не искат под никаква форма да бъдат изложени на финансов риск, за което си плащат съответната застраховка. Очакванията са, че ако новите банкови данъци бъдат приети, това ще акумулира около 20 милиарда евро годишно.  Всичко това звучи перфектно, от гледна точка на популистката реторика. Издигнатият лозунг „Никога повече с парите на данъкоплатците да не се спасяват частни институции“ е като призив от времето на Сталин. Сякаш банките финансират някакви извънземни същества, а не точно тези данъкоплатци.  Факт, който твърде много избягва от полезрението на еврокомисарите е, че ако този нов банков данък бъден одобрен на ниво европейска директива, можем да станем свидетели на логична ответна реакция от страна на самите банки. Какво по-точно имам предвид? Няма нищо по-логично от това финансовите институции да започнат масово прехвърляне на централите си  към Швейцария с извършването на регулаторен арбитраж.  Една от най-големите банки в света английската HSBC Holdings PLC вече обяви намерението си да прехвърли централата си от Лондон в Хонконг. Английското правителство възнамерява да наложи нови данъци на най-големите банки, планирайки от тази стъпка допълнителни приходи в хазната в размер на 2,5 млрд. лири годишно. Някои си правят прибързани сметки обаче, както личи от изявлението на HSBC. Поддръжници на идеята за нови данъчни тежести за финансовите институции изразяват и германските и френските политици. Ангела Меркел застъпва идеята, че ЕС трябва не само да наложи допълнителни банкови данъци, но и да се приемат процедури за „контролиран фалит“ на държава членка на еврозоната. Няма съмнение, че тази идея носи изключително и само политически заряд, защото фалитът на която и да е държава в еврозоната означава край на еврото. Както изглежда, цената на банковите офиси в Цюрих и Базел ще расте неимоверно. Представяте ли си как ще звучи  примерно швейцарската Deutsche Bank или швейцарската Unicredit?  Европейските законотворци пропускат нещо наистина съществено. Такъв вид данък може да изиграе някаква роля, ако се приеме на глобално ниво пропорционално от всички държави.
Нещо като базелските стандарти за капиталова адекватност,  известни като Базел II. Това, разбира се, е невъзможно, което  налага извода, че ако Европа наистина натовари банките с нови данъци, Лондон, Франкфурт и Париж ще изпаднат от класацията на световните финансови центрове.  Пълното неразбирателство между политиците и частния финансов капитал няма как да не се отрази на крайния клиент. Впрочем вече никой не се съмнява, че цената на кредитите в Европа ще поскъпва.

Прекалено много разделения в обединена Европа

Напоследък стана твърде лесно за анализаторите да прогнозират крайния резултат от поредната среща на европейските лидери относно новите регулации за стабилизиране на финансовите пазари на Стария континент. Много говорене, ниска ефективност и акцент върху собствените проблеми. За голямо съжаление ще бъдем свидетели на подобни сценарии и в бъдеще. Единственото общо решение, което европейските лидери взеха след петъчната среща в Брюксел, е създаването на обща схема за спасяване на държави с проблемни дългове след 2013 г., когато изтича срокът на стабилизационния фонд от 750 млрд. евро за спасяването на Гърция. За първи път станахме свидетели на толкова явни антагонистични позиции между президента на Европейската централна банка Жан-Клод Трише и  лидерите на водещите европейски държави. Странното е, че най-изявените му опоненти в този спор бяха Ангела Меркел и  Никола Саркози – французин срещу французин на европейската сцена. Представете си само, ако още една европейска държава сложи на тезгяха същите проблеми като на Гърция. Какво би станало, ако трябва да бъде гласуван нов помощен пакет и ако държавата, която трябва да бъде подкрепена, е член на еврозоната? Гърция ще трябва да участва в този план на солидарен принцип. С парите, които получи като спасителна мярка по горепосочената програма. И кой ще плати най-големия дял от сметката? Германия. Това ще формира раздуване на германския  бюджетен дефицит. Желязната лейди Ангела Меркел предлага да бъдат отнети правата за гласуване на  европейски държави, поддържащи перманентно високи бюджетни дефицити. Ако това бъде прието, Германия като най-голям донор в спасителните операции ще трябва да бъде санкционирана на база предложение, направено от самата нея, тъй като е платила сметката на „лошите“. Друг парадокс – г-жа Меркел предлага притежателите на държавни облигации на проблемни държави да си платят сами за поетия риск. За гръцките държавни книжа знаем, че сред най-активните инвеститори в тях са точно германските банки. И почти  цялата финансова помощ, която бе оказана на Гърция за изплащане на настъпилите падежи, замина в посока френски и германски адресати. Точно тази част от германското предложение се оказа най-горещият картоф. Трише категорично подкрепя идеята, че ЕЦБ трябва да продължи да финансира пазарните участници на ниски лихви, като приема за залог и такъв вид проблемни книжа. Това според централния банкер е една от основните форми, чрез които ЕЦБ ще поддържа така необходимата ликвидност за съживяване на европейската икономика. Въпреки някои положителни сигнали високото ниво на безработица (средно над 10% за Общността)  показва колко неефективни са този тип мерки. Личното ми мнение е, че в този момент  единствената ефективна мярка спрямо бизнеса е драстично намаляване на данъците.  И допълнителни данъчни облекчения за компании, които разкриват нови работни места. Това е единствената правилна посока, към която трябва да поемат европейските политици. Всичко останало е безкрайно вегетиране, от което ще страдаме всички. Ревизирането на договора от Лисабон е сложна процедура, която ще забави незабавното предприемане на най-ефективните мерки.  Според мен издаването на облигации от страна на банките, които са държавно гарантирани, ще бъде значително по-логично средство за отпушване на системата за кредитиране, отколкото всичко останало. ЕЦБ финансира в момента единствено краткосрочно, което почти блокира търговията на дългосрочен ресурс. Трябва много смелост за такъв тип решение, но политиците трябва да разберат, че европейският просперитет е само в ръцете на бизнеса. А те трябва само да помагат.