Може ли да се дирижират лихвените проценти?

Не виждам нито как ще се контролира, нито как ще се управлява този процес 

Бисер Манолов

НИВАТА НА лихвените проценти са особено актуална тема през последните месеци. В това няма нищо необичайно – тя е с общоикономическа и потребителска значимост. Прави впечатление обаче, че полемиката е доминирана от емоциите. Изписаните стотици коментари за лихвите по кредитите, от една страна, в повечето случаи с обвинителен привкус, и непрекъснатите лустросани реклами, от друга, които приканват граждани и фирми да депозират, са признание само за едно – „кешът е цар”. Истината е, че под една или друга форма, бизнесът се пита „Къде изчезнаха парите?”. Разбира се, в такава ситуация в активна употреба се включва оправдателният сценарий на, „ако-тата”, почти станал български патент. Сигурен съм, че ако думичката, „ако” бе експортна стока, щяхме да имаме убийствено положително търговско салдо и дори Япония щеше да ни завижда. Мнозина макроикономисти направиха доста фриволни предположения по темата за лихвените проценти, Еврозоната и валутно-курсовия механизъм II (ERM ІІ). Според мен, ако вече бяхме член на Еврозоната или на ERM II, лихвените проценти по кредитите щяха да бъдат незначително по-ниски. В подкрепа на тезата си ще се позова на информация за лихвените проценти по ипотечните и потребителските кредити в Словения и Словакия, последната от които е най-новият член на Еврозоната от началото на тази година. И в двете страни лихвите по ипотечните кредити се движат в диапазона 6 – 8%, а по потребителските кредити – между 7 и 10%. Лихвените проценти по овърдрафт кредитите достигат 15%. Мнозина ще бъдат „учудени” от тези числа. Еврозоната не е панацея срещу кризи, нито каквато и да е форма на гаранция за ниски лихвени нива. Ирландия е член на Еврозоната, но през последната година беше поставена на точката за изпълнение на наказателен удар от страна на инвеститорите. Сега репутацията й на държава с инвестиционен кредитен рейтинг от групата на отличниците (държавите с кредитен рейтинг над „А” според Standard & Poor’s) е заложена на карта, а самите ирландци по-лесно биха взели ипотечен кредит от българска банка, отколкото от местна.

При нормални икономически условия лихвените проценти се формират от очакванията на инвеститорите за бъдещото ниво на инфлацията. Бих желал да подчертая, че става въпрос не за текущото, а за очакванията за бъдещото й равнище. В условията на икономическа криза лихвените проценти отчитат единствено и само степента на несигурност в системата. Част от този риск е и свободният достъп до капитали. Естествено, всеки член на Еврозоната е в по-благоприятна позиция за достъп до капиталовите пазари, но това не е единственото необходимо условие.

В момента се водят многобройни дискусии за критериите за изключване на настоящи членове на Еврозоната. Интересен е казусът кое би било по-благоприятно за стабилността на еврото – една икономически мощна Полша, но все още без членство в Еврозоната, или потъващата Испания, като член на Еврозоната. Полша отдавана е поканена да се включи в отбора на отличниците, приели еврото като разплащателно средство. Полските икономисти обаче пресмятат не само плюсовете, но и минусите от евентуалното членство. Ако някой допуска, че членството в Еврозоната механично води до по-ниски лихвени нива, той е по-скоро мечтател, отколкото реалист.

У нас ситуацията на междубанковия паричен пазар може да заблуди някои анализатори. Безспорен факт е, че през последните седмици лихвените проценти, на които банките разменят ресурс помежду си, трайно се установиха под 2 процента.

Механичният извод, че системата тъне в пари, е неправилен. През последните месеци търговските банки са фокусирани предимно в управление на краткосрочната си ликвидност. Това е и една от причините за т.нар.  депозитна война. В ситуация на икономическа несигурност и липсата на кредитор от последна инстанция бих посочил, че това е единственото правилно поведение. Специалистите са запознати с факта, че банките практически не търгуват ресурс помежду си с матуритет над един месец. Тази ситуация не е уникална само за България. Допреди няколко месеца в подобен капан попаднаха почти всички големи икономики, включително и държави от Еврозоната. Въпреки огромните усилия на икономически най-развитите държави, главно в посока наливане на колосални средства, проявленията на финансово-икономическата криза се смекчиха едва през последните месеци. Това стана не благодарение на налетите пари, а най-вече заради намаляване на риска в глобален план и наличието на първите плахи признаци за възстановяване на световната икономика.

Най-добрата ликвидност на междубанковия паричен пазар в България беше постигната през второто полугодие на 2008 г. Тогава международните валутни резервите на централната банка надхвърлиха 28 млрд. лв. Поради естеството на функциониране на Паричния съвет най-бързоликвидният паричен агрегат М1, включващ парите в обращение и овърнайт-депозитите, достигна близо 21 млрд. лв. В момента М1 се движи малко под 18 млрд. лв.

Логично е, при тези обстоятелства, дългосрочният левов ресурс да поскъпне значително. Поведението на банките на вторичния пазар на държавен дълг е неоспоримо доказателство за това. Не е пресилена констатацията, че в момента такъв пазар на практика не функционира. Лихвените проценти ще поемат в желаната посока единствено и само при увеличаване на паричната маса в обращение, което ще задейства пазарните механизми и естествените регулатори на принципа на търсенето и предлагането. С други думи, необходими са ни пари отвън. Безспорно най-добре би било това да бъде под формата на преки чужди инвестиции, но всички знаем, че това става все по-трудно. Също така не считам, че пласирането на част от фискалния резерв при банките ще окаже съществено влияние. Системата се нуждае от дългосрочен привлечен ресурс при ниски лихвени проценти. Пазарните механизми ще свършат останалото.

В окото на кризата няколко европейски държави предприеха действия в посока на издаване на държавни гаранции при емитирането на облигационен заем от страна на търговските банки. Държавната гаранция винаги намалява цената на ресурса. Разбира се, това съвсем не беше „безплатен обяд” за банките, но изигра решаваща роля. Преди известно време коментирах с колеги идеята за издаване на вътрешен държавен дълг, деноминиран в евро. Аз не виждам минуси в такава идея. Няма съмнение, че ще бъдем свидетели и на значим международен интерес. Към настоящия момент условията на международните финансови пазари се подобряват. При правилно планиране със съответната проактивност по организиране на роуд шоуто (процеса по набиране на инвеститори преди пласиране на облигационна емисия) държавата може успешно да покрие своите нужди от капиталовите пазари. Това е логичен ход, защото от една страна ще бъде тествана оценката на инвеститорите по отношение на случващото се в България, а от друга страна, при успешно пласиране на нова облигационна евроемисия имиджът на страната ще нарасне неимоверно, което безспорно ще повлияе и върху паричната ликвидност, и съответно върху лихвените проценти.

Да не забравяме и добрите новини. Важна част от формирането на лихвените нива в България се пада на рисковата премия за страната, която значително се понижи напоследък. След краха на Lehman Brothers 5-годишната застраховка срещу българския държавен риск достигна пик от близо 8%. В момента рисковата премия за същия период се движи около 2,5%, което свидетелства, че международните инвеститори възвръщат апетита си към риск плюс доходност.

В заключение, искам да изкажа мнението си относно коментарите в публичното пространство за администриране под определена форма на лихвените проценти – аз лично съм скептично настроен за крайния ефект от подобно решение. Не виждам нито как ще се контролира, нито как ще се управлява този процес. Смятам, че активните действия за контрола на бюджетния дефицит, на съотношението на държавния дълг към БВП, на инфлацията и дългосрочните лихвени проценти са много по-важни от самия акт на присъединяване към Еврозоната. Някои икономисти биха могли да констатират, че това де факто е едно и също, но моето мнение е, че Маастрихтските критерии по горепосочените макроикономически параметри много скоро ще бъдат смекчени. В този смисъл, чуждестранните инвеститори охотно биха възнаградили усилията в тази посока.

Лихвените проценти са огледален образ на случващото се в реалната икономика. Те са функция на процесите, а не обратното. И тъй като сме силно зависими, в случая икономически, от външния свят, ако не харесваме това, което виждаме в огледалото, няма как да ни харесат и „чужденците”.

Изборът е: капитал или кредити

Бисер Манолов

Напоследък не мога да разбера поведението на американските надзорни органи. От една страна, оказват постоянна преса върху банките за възстановяване на основната им дейност по кредитиране. От друга, остават непреклонни относно завишените изисквания за качеството на капитала. За да бъда по-ясен за какво противоречие става въпрос, ще използвам следния пример. Представете си, че ни накарат да изминем пътя София-Бургас на задна скорост с цел да не караме над пределно допустимата скорост. Със сигурност няма да превишим скоростта, но и със сигурност ще ни се схване вратът. Няма как банките и да кредитират, и да увеличават капитала си в условията на финансово-икономическа криза. Това просто са двете страни на медала. Повечето от големите банки са и публични компании. Рязката обезценка на стойността на акциите им през 2008 г. бе следствие и от невъзможността на основните им акционери да набавят допълнителен капитал в качеството му на буфер срещу бъдещи загуби. Като крайна стъпка САЩ, Германия, Англия, Ирландия, Белгия, Холандия, Дания, Швеция и много други страни предприеха действия по встъпването на държавата като акционер в закъсалите банки с цел избягване на финансовия колапс. Към настоящия момент липсва официална статистика, но чисто емпирично ми се струва, че държавите от Г-7 имат поне 15-20% държавно участие в банковия бизнес чрез тези транзакции.

Продължавам да твърдя, че към настоящия момент най-адекватно поведение за излизане от ситуацията има Ирландия. Впрочем тя е първата държава, която оповести юридически подробности за функционирането на новосъздадената Национална агенция за управление на активите (National Asset Management Agency). Заслужава внимание и технологията на функциониране на тази агенция. В момента двете най-големи ирландски банки – Bank of Ireland и Allied Irish Banks (която присъства на българския банков пазар като собственик на БАКБ), практически са блокирали своята дейност по кредитирането поради наличието на огромно количество „заразени“ активи в своите баланси. Това са чиста проба необслужвани кредити, най-вече с произход или недвижими имоти, или строително предприемачество. Идеята на ирландското правителство е в тази агенция да бъдат прехвърлени такива токсични активи в размер на 90 млрд. евро. Това я прави автоматически една от най-големите агенции в света за недвижими имоти. Ирландия ще трябва да издаде държавен дълг за тази цел. Предвижда се да бъде направена суапова операция (или, казано с други думи, размяна на два актива за определен срок при определена лихва) с двете банки на емитираните държавни книжа срещу заразените кредити. При това положение банките ще имат в балансите си нов, безрисков актив, каквито са държавните книжа и няма да им бъде необходимо увеличаване на капитала. От друга страна, тази операция би трябвало като допълнителен ефект да отпуши и кредитирането. Доколко тази операция е най-доброто решение, е спорно, но инвеститорите не пропуснаха да дадат своята оценка за транзакцията.

В края на работната седмица акциите и на двете банки повишиха стойността си с по 7-8%. Както всички знаем, безплатен обяд няма, а закачката е при какъв дисконтов процент банките ще прехвърлят заразените си активи към агенцията. Говори се, че той ще бъде в границите на 15-20%, което е повече от приемливо. Голям дебат се развихри за това дали цялата схема за създаването на „лоша банка“ в Ирландия не трябва да бъде по т. нар. шведски модел. (В началото на 90-те години на миналия век Швеция национализира целия си банков сектор поради неспособността банките да се справят с огромния брой лоши кредити, което на практика ги декапитализира. Цялата операция по национализирането не бе само за сметка на данъкоплатците, но и за сметка на хилядите частни акционери в шведските банки.) Към настоящия момент ирландското правителство е инвестирало по 3,5 млрд. евро в капитала и на двете банки. Това прави по 15% държавно участие в акционерната структура. До края на годината и двете банки могат да бъдат принудени да се разделят с още 10% от капитала си в полза на държавата, ако не бъдат набрани пари от частните инвеститори.

Защо се спрях точно на Ирландия? Спомняте ли си колко много ни се искаше да приличаме на „келтския тигър“? Спомняте ли си и за внасянето на ценния ирландски опит, което стоеше като идея преди години? Много трябва да се внимава, когато се плагиатства. Между другото, аз силно симпатизирам на Ирландия в начина, по който се справя с финансовата криза, и съм сигурен, че ще бъдем свидетели на успешен край.

Порше в капана на алчността си

Бисер Манолов

Преди около един месец американският президент Барак Обама в свое публично изказване заяви, че не иска да управлява нито банки, нито застрахователни компании, нито автомобилни компании, а да управлява САЩ. Но обстоятелствата го принудиха да предприеме стъпки в посока на значително държавно присъствие в основни сектори на икономиката. Отсам океана в германската икономика проблемите се роят със скоростта на светлината. Имайки предвид горното, не мога да си представя какво е в главата на госпожа Меркел. Все повече се задълбочават различията между официалните германски власти и американската General Motors за съдбата на Opel. Докато течеше съдебното производство в Америка по обявяването на американския автомобилен гигант в банкрут, германското правителство взе решение да налее 1,5 милиарда долара в Opel, за да избегне ескалиране на социалното напрежение в случай, че немското поделение на GM последва съдбата на „майка си“. Само допреди няколко дни като почти сигурен краен купувач на Opel изглеждаше канадската Magna. Най-желаният потенциален купувач от страна на Ангела Меркел бе FIAT, но италианците предпочетоха да се концентрират в оправянето на кашата в новата си придобивка Crysler. До голяма степен немците не приемат безрезервно канадската компания поради факта, че финансирането по тази сделка ще дойде от най-голямата руска банка – Сбербанк. Между другото искам да напомня, че тя е държавна. Много от западните анализатори считат, че при всяка сделка, когато името на тази банка присъства, това трябва да бъде сигнална лампа за наличие на стратегически руски интереси. За германските власти дразнещо звучи и намерението на Magna да отвори и отделно предприятие в Русия, функциониращо под името Opel-Русия. Опасенията идват най-вече поради опасността от изтичане на интелектуална собственост в посока Русия. Планът е канадската компания да притежава 70% от компанията, а останалите 30% да бъдат притежание на Сбербанк.

Друг заплетен пъзел се оказа и случващото се между другите два автомобилни гиганта Porsche и Volkswagen. Бляскавата кариера на изпълнителния директор на Porsche, избран на поста през 1992 година – Венделин Видекинг, претърпя пълно фиаско. През 2005 година производителят на най-желаните спортни автомобили съобщи, че притежава 20% от VW. През 2007 година този дял бе увеличен на 30%. В периода 2002-2007 година Porsche бе най-печелившата автомобилна компания в света, след като там бе наложен „японският стил на управление“. Господин Видекинг пленяваше медиите с фриволното си и арогантно поведение, с истории от типа „как любимото му хоби било да отглежда картофи със стария си трактор порше и да раздава реколтата на работниците си“. Всичко това изглеждаше като историята на един невероятно успял човек до момента, в който той не повярва прекалено много в амбицията си да изкупи по-голямата в пъти, от гледна точка на стойност на активите, VW. И така историята се разби на пух и прах в средата на този месец, когато се разбра, че мегаломанските амбиции на Видекинг са натрупали дълг в размер на 10 милиарда евро. Разбира се, че на спешното заседание на надзорния съвет на компанията неговата глава и тази на финансовия директор паднаха. Необходимостта от увеличаването на капитала с 5 милиарда евро бе направена с помощта на вездесъщия Qatar Investment Fund. В този смисъл с това участие катарците директно стават основни акционери в Porsche и миноритарни във VW.

С тази сделка поредната немска компания се разделя с немските си акционери. Наистина, тежки време за госпожа Меркел, която е изправена пред дилемата дали да продължава да подкрепя навлизането на чуждестранен капитал с цената на всичко, или да увеличи държавните субсидии за сметка на социалната програма. Не по-розова изглежда и ситуацията в банковия сектор на Германия. Времето за реформирането на общинските Landesbanken изтича, а проблемите изглеждат нерешими.

Общинските Landesbanken са 7 на брой и имат държавно-общинска собственост. И седемте се нареждат в първите 15 банки на Германия по размер на активи. През последните месеци на кризата се оказа, че балансите на тези банки бъкат от наличието на токсични активи, които ще трябва да се изчистят. В противен случаи Landes-банките ще бъдат изправени пред спешната необходимост от набиране на капитал. Това означава единствено и само изразходването на тонове държавни пари. Горката госпожа Меркел. Една от най-добрите стратегии в момента е започването на обединение между тези банки, като постепенно броят им бъде намален до 3. Но затова трябват изключителна смелост и кураж. Впрочем госпожа Меркел има в повече и от двете.

Не се заигравайте с банките, рисковано е

Бисер Манолов

От известно време насам банкерите видимо ходят с наведени глави. Не говоря само за родните. Имам чувството, че съм присъствал на световен трибунал и подсъдимият е точно той – БАНКЕРЪТ. Нямам идея кой се изявява в ролята на съдията, но залата е препълнена с обвинители. Вече нямам съмнение кой е виновен за световната финансова криза, която вече е и икономическа. Също така съм просветен, че има някакъв свещен заговор, на базата на който „тия мизерници си разиграват коня“ и искат дотолкова да повишат лихвите по кредитите, че да фалират всичките си клиенти и да вземат бизнеса им. Вече няма съмнение, че има картелно споразумение между банките да плащат високи лихви по депозитите, щом държавата се намеси да го доказва публично. Но най-меко казано това е пълен абсурд. А, забравих да спомена, че чисто по нашенски започнахме да се организираме, но само когато трябва да направим поредната глупост – нещо като асоциация приканва своите членове да не плащат лихвите по кредитите на тези „кожодери“. Щото, видите ли, криза е и няма как да ни извиват ръцете.

Започнах коментара си по този начин не защото искам да бъда защитник на банките. А защото лекичко ми писна да се изказват компетентно в публичното пространство „експерти“, които градят своите доказателства единствено и само на „казаха ми“ и „чух“. Но за сметка на това „говорят много ерудирано“. Заиграването с тази тема не е опасно просто защото няма нищо по-опасно. Не казвам, че не трябва да се коментира, напротив – трябва, но професионално. Примерно за любимата напоследък „война за депозити“. Аз бих казал, че няма война, а необходимост от увеличаване на привлечения ресурс поради увеличаване на риска като цяло. Всички трябва да разберат, че банките не печелят от високите лихви по кредитите. Те печелят единствено и само от лихвената разлика между привлечения (депозитите) и предоставения (кредитите) ресурс. Само за сведение на читателя бих желал да спомена, че тя е под 6% в момента. Също така е важно да спомена, че тези 6% не са абсолютният размер на печелбата на банката. Трябва да се вземат под внимание и административните разходи, обемът на необслужваните кредити и породените от тях провизии и ред други разходни компоненти.

Един по-задълбочен анализ показва, че в редки случаи, които са по-скоро изключения, печалбата на банката върху единица привлечен лев се движи в диапазона между 1-2%. Това е така нареченият gross margin или казано по-кратко, чистият приход, който банката реализира след приспадането на разходите. В условията на финансова криза банките съществено намалиха своите спредове между привлечения и предоставения ресурс. Те имат отговорен ангажимент към своите клиенти, но те имат отговорен ангажимент и към своите акционери. Както се казва на уличен език, ако някой търси социална помощ от Червения кръст, просто е сбъркал вратата. Реструктурирането на един кредит не означава нито неговото опрощаване, нито неговото безкрайно разсрочване. Реструктурирането на кредит означава конструирането на такава схема, която ще позволи на клиента да оцелее, но при условия, които покриват критериите на банката за управление на риска.

Не обвинявайте само банките за глобалната криза, защото сбъркахме всички.

Макроикономистите и централните банкери сбъркаха в това, да бъдат единствено фокусирани в озаптяването на инфлацията. Но, от друга страна, те бяха високомерни и пренебрежителни към балона на активите. Икономистите сбъркаха и в оценката си, че финансовите пазари са „ефективни“.

Множество светила от световен мащаб в областта на анализите не дадоха и най-малките предупредителни сигнали за възможността от това, на което сме свидетели в момента. Неколцина са тези, които не само гледаха, но и виждаха катастрофата, която се задава. Длъжен съм да упомена техните имена – Роберт Шилер от университета в Yale, Ноуриел Рубини от New York University и Бил Уайт, главния макроикономист на Bank for International Settlement. Както е казал Оскар Уайлд: „Не е страшно, че грешим, страшно е, че повтаряме грешките си.“ Нека да не направим тази уникална грешка да обвиняваме само банките. Аз бих казал, че и те са потърпевши от грешките, които направихме всички ние.

Да погледнем към ислямските финансисти

Бисер Манолов

Въпреки позитивните коментари от страна на МВФ по отношение на глобалното стопанство – за забелязващи се първи сигнали на възстановяване, ситуацията в света остава изключително сложна. През изтеклата седмица станахме свидетели на четиридневен пореден спад на американската фондова борса. Отличното полугодие за световните фондови борси (как иначе да наречем ръста от 20%) все още не е подкрепено с реално съживяване на икономиката. Вече всички са убедени, че ключът за излизане от кризата е в отпушването на банковото кредитиране. Но до този момент въпреки спасителните планове от страна на най-развитите индустриални държави за трилиони долари, чийто размер вече никой не пресмята, парите така и не достигат до крайните клиенти. Тоталното объркване произтича най-вече от пълната липса на доверие в методите за оценка на риска. Нещо повече, самите търговски банки правят пълна ревизия на своите модели за оценка на риска. Надзорните органи в цял свят говорят за нова архитектура в регулирането на финансовия ред. Няма съмнение, че абсолютно отговорни за състоянието на банковата система в САЩ са както самите търговски банки, така и надзорните органи. До този момент аз не съм чел каквито и да е анализи или коментари от страна на Централната американска банка или Федералната корпорация за депозитно застраховане за допуснатите от тях грешки в периода 2001-2006 година. Към настоящия момент всички говорят за все повече и повече регулации на финансовата система. Индиректно това е признание, че са липсвали адекватни регулации в периода 2001-2006 г. Но както всички знаем – виновни няма. Още по-драматично е положението във Великобритания, където повечето от най-големите банки са на изкуствено дишане с пари на данъкоплатеца. Виновни отново няма.

Повече регулации в никакъв случаи не означава по-добре функционираща финансова система. През последните години Америка бе тотално изпаднала в собственото си самодоволство на световна финансова суперсила, без каквато и да е алтернатива. Това, разбира се, че беше факт, но от друга страна, притъпи и естествените й реакции за самоконтрол. Всички основоположни принципи във финансите започваха и свършваха със САЩ.

Целта на тези мои думи не е да оспорвам ефективността на американския модел във финансите, а по-скоро да акцентирам върху това, че няма съвършен модел, и нежеланието да признаеш открито фундаменталните грешки води единствено до системни кризи като тази в момента. И както знаем, в природата няма състояние на дисбаланс. Каква беше алтернативата? От 10 години насам професионалните инвеститори наблюдават отблизо изключително бързото набиране на скорост на ислямските финанси. Като световен център на световните ислямски финанси се очертава Куала Лумпур, столицата на Малайзия. Между другото, ислямските финанси като част от световната финансова система останаха единствените незасегнати от кризата. Това постижение само по себе си е достойно да привлече погледа на специалистите и заслужава да бъде изучено. Искам изрично да подчертая, че коментарите ми ще бъдат базирани единствено и само на принципите на функциониране на ислямската система във финансите и нямат какъвто и да е религиозен или политически оттенък.

В тях има много интересен прагматизъм, от който може да бъде заимствано. Ислямската финансова система е разработена на принципите на Шериата. Основното е, че банките не могат да дават кредити срещу лихва. Финансовите институции се подтикват да споделят риска със своите клиенти, което означава, че печалбата и загубата се споделят между банката и клиента.

Според професор Умер Чапра от Ислямската банка за развитие в няколко направления конвенционалната банкова практика може да заимства от ислямската:

- в процеса кредитиране пропорцията на личното дялово участие трябва да се увеличи за сметка на дълга;

- кредитите трябва да се отпускат за дейности, които са насочени към реалния сектор, а не за спекулативни инвестиции;

- финансовият ливъридж трябва да бъде контролиран;

- при емитирането на кредитни деривативи банката е длъжна да информира крайните си клиенти не само за количествените параметри по сделката, а и за качествените характеристики, дотолкова доколкото купувачът ще е наясно с риска, който поема;

- участието на банката като инвеститор във всяка една сделка, а не като брокер на финансов ресурс, ще доведе до по-детайлно анализиране и управление на риска по всяка една сделка.

Действително има логика в доста от основоположните принципи на ислямските финанси. Точно в тази кризисна ситуация считам, че трябва да си отворим очите и ушите за различни идеи. Средногодишно ислямските финанси бележат номинален ръст от 15%. Към настоящия момент вече имаме над 300 ислямски банки, 250 взаимни фонда в повече от 51 държави. Активите, които те управляват, доближават 1 трилион долара. На мен ми звучи внушително, а на вас?